Човекът, който не вярвал в любовта

Искам да ви разкажа една много стара история за човека, който не вярвал в любовта. Той бил съвсем обикновен, досущ като вас и мен, отличавал го само начинът му на мислене: този човек смятал, че любовта не съществува. Разбира се, имал достатъчно опит в търсенето на любов и бил наблюдавал хората около себе си. Голяма част от живота му преминала в опити да намери любов, само за да открие, че тя не съществува.

Където и да отидел, разправял на хората, че любовта е измислица на поетите и религиите, с която да манипулират податливите умове на хората, да ги контролират, да ги накарат да вярват. Казвал, че любовта не е реална и затова никой не може да намери любов, колкото и да търси. (. . .)

После един ден мъжът се разхождал в парка и там на една пейка седяла красива жена и плачела. Като я видял да плаче, той почувствал любопитство. Седнал до нея и я попитал дали може да й помогне. Поинтересувал се защо плаче. Можете да си представите изненадата му, когато тя отвърнала, че плаче, защото любовта не съществува. “Това е изумително”, рекъл той, “жена, която смята, че любовта не съществува!” Разбира се, пожелал да научи повече за нея.

– Защо казвате, че любовта не съществува? – попитал той.

– Ами, това е дълга история – отвърнала тя. – Омъжих се много млада с цялата онази любов, с всичките илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се да си бъдем верни, да се уважаваме и почитаме, и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях всеотдайната съпруга, която се грижеше за децата и дома. Съпругът ми продължи да гради кариерата си и за него успехът и положението му извън дома бяха по-важни от семейството ни. Изгуби уважение към мен и аз изгубих уважение към него. Наранявахме се и в определен момент аз открих, че не го обичам и че той също не ме обича. Но децата имаха нужда от баща и това беше извинението ми да остана и да правя, каквото мога, за да го подкрепям. Сега децата пораснаха и напуснаха дома. Вече нямам извинение да оставам с него. Няма уважение, няма нежност. Знам, че дори да намеря някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да търсиш нещо несъществуващо. Ето затова плача.

Разбирайки я много добре, той я прегърнал и рекъл:

– Права сте; любовта не съществува. Търсим любов, отваряме сърцето си и ставаме уязвими, само за да се сблъскаме със себичност. Това ни наранява, дори и да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко връзки ще имаме; нещата се повтарят отново и отново. Защо изобщо да търсим любовта?

Те толкова си приличали, че станали много добри приятели. Имали чудесна връзка. Уважавали се и никога не се обиждали. Каквото и да предприемели заедно, чувствали се щастливи. Нямало завист или ревност, нямало командване и собственическо чувство. Връзката им продължавала да се развива. Обичали да са заедно, защото когато били заедно, истински се забавлявали. Когато били разделени, усещали липсата на другия.

Един ден, когато мъжът отсъствал от града, му хрумнала най-странната мисъл. “Хмм”, помислил си той, “може би това, което изпитвам към нея, е любов. Но то е толкова различно от всичко, което съм преживявал досега. Не е каквото го описват поетите, нито пък религията, защото не се чувствам отговорен за нея. Не взимам нищо от нея, не изпитвам нужда да се грижи за мен; не желая да я обвинявам за трудностите си или да изкарвам недоволството си върху нея. Прекарваме си чудесно заедно; приятно ни е един с друг. Уважавам начина й на мислене, чувствата й. Тя не ме смущава и изобщо не ме притеснява. Не изпитвам ревност, когато е с други хора; не завиждам на успехите й. Може би любовта все пак съществува, но не е това, което хората си мислят”.

Нямал търпение да се върне у дома и да поговори с нея, да й разкаже за странната си идея. Веднага, щом заговорил, тя казала: “Знам точно за какво говориш. Същата мисъл ми хрумна още отдавна, но не исках да я споделям с теб, защото знам, че не вярваш в любовта. Може би любовта наистина съществува, но не е каквато си я представяме”. Решили да станат любовници и да заживеят заедно и изумителното е, че нещата не се променили. Продължавали да се уважават, да се подкрепят и любовта им ставала все по-силна. Дори най-обикновените неща изпълвали сърцата им с обич, защото били невероятно щастливи.

Сърцето на мъжа било толкова преизпълнено с любовта, която изпитвал, че една нощ се случило истинско чудо. Той гледал звездите и открил най-красивата сред тях, и любовта му била толкова силна, че звездата започнала да се спуска от небето и скоро се озовала в ръцете му. Тогава се случило второ чудо и душата му се сляла със звездата. Той бил неимоверно щастлив и нямал търпение да отиде при жената и да положи звездата в ръцете й, за да й докаже любовта си. Но щом положил звездата в ръцете й, жената изпитала внезапно съмнение. Тази любов била поразителна и в същия миг звездата паднала от ръцете й и се разбила на милиони парченца.

Сега един старец броди по света и се кълне, че любовта не съществува. А една красива старица чака в дома си един мъж и рони сълзи за рая, който някога притежавала, но загубила заради миг колебание. Това е историята за човека, който не вярвал в любовта.

Кой от тях сгрешил? Искате ли да познаете какво се объркало? Грешката била на мъжа, който си мислел, че може да даде на жената своето щастие. Звездата била неговото щастие, а грешката му – че сложил щастието си в ръцете й. Щастието никога не идва отвън. Той бил щастлив заради извиращата от сърцето му любов; тя била щастлива заради извиращата от сърцето й любов. Но щом той я направил отговорна за своето щастие, тя разбила звездата, защото не можела да носи такава отговорност.

Това е грешката, която повечето от нас правят от самото начало. Разчитаме за своето щастие на партньора си, а така не става. Даваме всички онези обещания, които не можем да спазим, и се обричаме на провал.

из „Овладяване на любовта” Дон Мигел Руис

бутон за споделяне

Оставете коментар