Момчето и вятъра

Българска народна приказка

Една вдовица имала едничък син. И майката, и момчето се трудели от зори, та чак до мръкване. Подреждали къщата, хранели добитъка, орели, копаели, сеяли, плевели, жънели. Овършавали едро жито. Стигало за тях. Имало и за продан. Печели зелници. Месели бели погачи.
Един ден майката казала на момчето:
— Вземи, сине, тавата. Иди в избата. Донеси ми брашно да меся хляб.
Момчето взело тавата. Отишло в избата. Нагребало брашно. Излязло на двора.
Духнал силен вятър — разпилял брашното.
Върнало се момчето в избата. Напълнило отново тавата. Излязло на двора. Духнал вятърът. Разпилял пак брашното.
— Няма да е по твоята, ветре! — извикало момчето и влязло в избата. Нагребало брашно. Излязло на двора. Духнал пак вятърът. Не оставил нищо в тавата.
Захвърлило я момчето. Тръгнало да гони вятъра.
Тичало, тичало — срещнало гологлав момък.
— Защо тичаш, момче? — попитал Момъкът.
— Вятъра гоня. Трудеца ми ограби. Разпиля ми брашното. Гоня го, да ми го върне.
— Вятър гони ли се бе, момче? Остави се от тая работа! И на мене вятърът свали калпака и го отнесе в реката. Но аз не съм луд да го гоня!
— Аз пък ще го гоня и ще го стигна!
И хукнало пак момчето. Тичало, тичало — на другия ден срещнало здрав и едър селянин.
— Къде си се втурнало, момче? — попитал селянинът.
— Вятъра гоня.
— Защо го гониш?
— Да ми върне брашното. Три тави ми разпиля. Трудеца ни ограби — на мене и на майка ми!
— Не си хаби времето, момченце! С вятър излиза ли се наглава? Той и на мене колко овощни дръвчета поломи! Колко плод орони! Но си трая. Кой може да се разправя с вятъра?
— Аз ще се разправя!
Тичало пак момчето, тичало — на третия ден срещнало стар моряк с торба на рамо.
— Къде, момче? — спрял го морякът.
— Вятъра гоня.
— Какво ти е направил?
— Разпиля ни три тави брашно!
— Е, голяма работа!
— За тебе може да е малка, но за мене е голяма. Нека дойде той да поработи, че да види как се добива всяко зрънце!
— Върни се, момче! — рекъл морякът. — Не можеш се разправи с вятъра! Той е силен и страшен! Ще духне срещу тебе, ще те отвее в някой пущинак. Не можеш се върна вече! Нали и нашия кораб потопи! Издавиха се и пътници, и моряци! Аз сам се чудя как останах жив!
— Да става каквото ще! Тръгнал съм — няма да се върна! Ще догоня вятъра, ще си диря брашното!
Момчето отново се втурнало.
Тичало, тичало, тичало — най-сетне стигнало вятъра.
— Ей, ветре!
— Какво?
— Дай ми брашното, дето го разпиля!
— Бре, момче, вятър брашно държи ли?
— Държи, не държи — ние с труд сме го добили! Разпиля го — трябва да го върнеш! Затова тичам цели три дни да те гоня!
Усмихнал се вятърът и рекъл:
— Добре правиш, че пазиш и си дириш с труд придобитото имане. Па си и смело момче, щом си дошло с вятъра да се разправяш. Разпиляното брашно не мога да върна. Но ще ти го заплатя ето с тази кърпичка. Вземи я и я пази добре. Като й кажеш: „Кърпичке, дай да ям!“ — тя сама се постила. Каквото ядене поискаш, тозчас ще се яви пред тебе!
Взело момчето кърпичката. Тръгнало си. Върви и си мисли: „Право ли казва вятърът? Лъже ли ме? Чакай да опитам!“
Постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям мед и масло!
Изведнъж върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.
Момчето поискало и друго ядене. Каквото пожелало, тозчас се явило пред него.
Момчето яло, яло — наситило се. Тръгнало отново. Вървяло, що вървяло, на третата вечер се отбило да пренощува в една кръчма.
Седнало при празна маса, постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай ми да ям!
Докато издума, пред него се наредили все хубави гозби.
Смаяли се хората в кръчмата. Момчето ги поканило. Нагостило ги богато.
— И това чудо не бях виждал! — рекъл кръчмарят. — Кърпичка гозби да дава! Отде я взе бре, момко? Има ли някъде да се продават?
— Вятърът ми я даде.
— Добър дар! — обадила се кръчмарката. — И най-богатият човек ще ти завиди!
Нахранило се момчето. Прибрало кърпичката. Отишло да спи.
През нощта кръчмарката казала на мъжа си:
— Мъжо, да вземем на момчето кърпичката. Без работа богатство ще трупаме. „Дай, кърпичке, ядене.“ — „На!“ „Дай, кърпичке, пиене!“ — „Готово!“ Ще поднасяме на хората и без труд пари ще печелим!
Като заспало момчето, кръчмарката влязла при него, взела кърпичката от пояса му и оставила друга на нейно място.
Тръгнало си сутринта момчето. Стигнало до тяхната къща и още от вратата викнало:
— Мамо, да видиш каква кърпичка ти нося! Даде ми я вятърът, задето ни разпиля брашното. Няма вече да месиш и готвиш!
— Каква кърпичка, сине? Дай да я видя!
Момчето извадило кърпичката, постлало я на стола и рекло:
— Кърпичке, дай да ям!
Кърпичката нищо не дала.
— Чуваш ли, кърпичке! Дай да ям!
Кърпичката си оставала празна.
— Щом не щеш да даваш вече ядене, хайде при вятъра!
Взело момчето кърпичката и право при вятъра.
— Ветре, на ти кърпичката, дай ми брашното! Кърпичката не дава вече ядене.
— Защо не дава вече, момченце?
— Не зная. По-напред даваше. Сега не ще.
Разбрал вятърът каква е работата и казал:
— Вземи това петленце. Щом му кажеш: „Запей, петленце!“ — то ще запее и жълтици ще падат из устата му.
Взело момчето петленцето. Тръгнало си. Вечерта се отбило да пренощува в същата кръчма. Като седнало да вечеря, казало:
— Запей, петленце!
Петлето запяло: кукуригу-у — и из устата му почнали да падат жълтици.
Момчето ги взело и си поръчало ядене.
Като се навечеряло, легнало да спи.
През нощта кръчмарката взела петленцето и сложила на негово място друго.
Събудило се на сутринта момчето, взело другото петле и си тръгнало.
Стигнало, нестигнало в къщи, отдалек завикало:
— Мамо, мамо, да видиш какво петленце ти нося! Щом запее, жълтици падат от устата му! Хайде запей, петленце!
Петлето мълчало.
— Петленце, запей!
Петлето пак мълчало.
Грабнало го момчето. Отърчало при вятъра.
— Ветре, не ща ти петлето! Дай ми брашното! Петлето не дава вече жълтици.
— Така ли? — рекъл вятърът. — Кръчмарят и кръчмарката са ти взели истинската кърпичка и истинското петленце. На ти тази пръчка! Тя ще оправи работата. Щом й кажеш: „Удряй, пръчко!“ — тя ще почне де когото свари да шиба. Щом й речеш: „Спри, пръчко!“ — тя престава да удря.
Взело момчето пръчката. Тръгнало си. Вечерта пак се отбило в кръчмата. Кръчмарят и жена му видели пръчката. Помислили, че и тя е чудновата като кърпичката и петлето. Сдумали се и нея да вземат.
Като заспало момчето, влезли при него. Жената посегнала да вземе пръчката. Момчето се събудило и викнало:
— Удряй, пръчко!
Ех, като зашибала оная ми ти пръчка! Удря ли, удря — ту кръчмаря, ту кръчмарката.
— Чакай бре, момче! Кажи да спре пръчката! — викал кръчмарят. — Ще ти върнем кърпичката!
— Ох, олеле! — пищяла кръчмарката. — Стига! Умирам! Ще донеса петленцето!
— Пръчко, спри! — извикало момчето.
Пръчката спряла.
Отърчала плачешком кръчмарката. Донесла кърпичката, донесла и петлето.
Взело ги момчето и право при майка си.
Още от вратата завикало:
— Мамо, мамо, сега ще видиш истинската кърпичка и истинското петленце!
Постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ядем мед и масло!
Върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.
— Запей, петленце! — викнало момчето.
Запяло петлето. Жълтици почнали да падат из устата му.
И заживели си майка и син доволни и честити.

Българска народна приказка от Ран Босилек

бутон за социални мрежи

Оставете коментар